Една изповед на човек, излязъл от собствения си затвор

  Хранителното разстройство и моят път до днес    

    Отне ми много време да се почувствам готова да напиша това. Предварително се извинявам на всички жени, с които съм работела и които безкрайно обичам. Въпреки всичко, което причиних на себе си, аз никога не ви подведох. 💗

Беше отдавна, а сякаш е вчера. Не спирам да срещам хора като мен, в сходна ситуация; момичета, прибегнали до подобен подход, мисли в главите им, като в моята, действия, като моите... Дано успеете да се освободите един ден... като мен! Затова, тази история си струва да бъде написана, дори и дълга, по-истинска не е била...

И така... да се върнем няколко години назад.

Може би се е усещало около мен или пък изобщо не са подозирали, хората не са длъжни да се занимават с моите неща, но пък най-близките ми са знаели, още преди самата аз да видя. Винаги така става, отстрани е по-лесно да се види. Започнах работа като инструктор, още дете, а това върви винаги ръка за ръка с подобряване на хранителните навици, твоите лични и на трениращите при теб, хора. Искам да отбележа нещо ВАЖНО - до днес никога не съм изготвила лична диета на някоя жена, да й внушавам, че е индивидуален режим само за нея, тъй като за целта се изисква специално завършено образование, и след всичко, което преминах още повече вярвам, че изобщо не е само числа, кантар и етикети. Но всеки един средно интелигентен човек, прочел малко повече за функциите на тялото, храната и всичко характерно за нашата страна, може да увери една жена, кое е най-подходящото за влизане във форма и жизнеността й. Всъщност всеки човек знае как се живее здравословно, но е по-лесно да го чуе от друг. И това винаги бяха моите опорни точки-да спортувам и да се движа, да се храня с максимално чиста храна, да се съобразявам със сезоните, да прекарвам време с близките си и да си почивам; да се храня често и по-малко, никога да не се тъпча. В един момент обаче това малко стана твърде малко...И запомнете още сега-няма нищо общо с храната, никога не е само тя! Нещата са по-дълбоки и трудни за откриване.

Всичко вървеше добре, само отвън. Не осъзнавах как започнах да живея в два паралелни свята. И не можете да си представите какво е - живот,  с всички хора, и живот вътре в теб. Първият ми беше съвършен, тренирах прекрасни хора, учех любимата си наука, денят ми започваше от 5:30, ставах с желание с енергия, можех да поема още и още, а бях почти дете. Обичах живота си, наистина. Само че вътре в мен имаше един друг живот, един затвор, който не ме оставяше на мира. 

Един ден у дома ми съобщиха неприятна новина и от този миг животът на семейството ми се преобърна. Будех се през нощта с тревога, имаше една топка в гърлото ми години наред и свиквах да живееш така. Искаш да избягаш, без дори да знаеш. Усещаш едно нещо, което ти помага и все натам те дърпа мозъкът ти. Само в залата с моите момичета бях щастлива. Само там бях свободна, тренировките бяха моят заряд. Всеки ден имах повече вяра за живота извън тренировките, но после пак се случваше нещо. С всеки изминал ден разбирах, че неприятните  неща от личен характер, не мога да контролирам, а толкова исках. Затова мозъкът ми просто реши, че спасението за НЕОБХОДИМОСТТА ОТ КОНТРОЛ, е в храната. Не знам как стана, никога не съм била с никакъв етикет, веган, палео или друго. Нито пък съм мечтаела да бъда слаба. Просто постепенно прецених, че някакви неща не ги обичам и няма да ги ям, после реших, че и часовете, в които се храня, мога да намаля. Можех го, и това ме караше да се чувствам уверена, отвличаше вниманието ми. Можеш да си втълпиш какво ли не и сляпо да го следваш. Няма да ви разказвам подробно, но всеки, който е преминавал през това, може да се досети какви ограничения си слагах, без логика. Контролът ми беше изключителен. Дори не усещах как на подсъзнателно ниво непрестанно изчислявам часове, брой хранения за деня, храна, която не бива да се повтаря, въпроси дали не изядох много, постоянно премисляне, премисляне, премисляне...И нали можете да си представите какво се случва-мозъкът ти изгаря-това са семейни вечери, излизания с приятели, изненади от любимия човек, но ти спазваш своите неща и никой не може да те разубеди. Само че нещата после стават по-сложни, целият този продължителен дефицит, на който е подложен един доста физически активен човек, се превръща в кошмар, за който никой не подозира. Тялото отказва да функционира години наред, следват лекари, семейни скандали за нежеланието да ядеш нещо, което не ядеш от години, и "всичко е наред с нея, няма физически проблем" е всяка диагноза. Защото и най-скъпите медицински апарати не виждат душата. На моменти всичко се случваше извън мен, можех да съм щастлива само в залата, всичко друго, което ме предизвикваше да броя и има евентуална ситуация, свързана с храна, ме изнервяше и напрягаше. И всеки, който ме срещнеше и насочваше вниманието ми към визията ми и "ти няма да си вземеш бонбон, нали не ядеш" беше само нож в болното място на човек, мислещ се за здрав.  Можете да познаете как този глад ме караше да избухвам или да плача изведнъж, емоциите ми бяха нестабилни. Имах конфликти с приятеля си,  тъй като това започва да повлиява на физиологичните желания. Благодарна съм му и  до днес, че беше до мен, когато едва ли съм била за обичане. Никой не можеше да ме убеди, че на 43 кг телесно тегло ми има нещо, аз вярвах в своите си теории, те не разбираха, аз наистина не бях гладна, за Бога аз тренирах толкова усилено-"мислите ли, че ако не ям, ще мога да тренирам така?". Имаше период, в който просто нямах физическата възможност да ям, работех в няколко зали и на още две места, нямах кола, пишех дипломна работа и нямах време да ям, или не исках.... Благодаря ти Боже, и до днес не знам как съм оцеляла с толкова малко храна. 

И така... процесът да осъзнаеш че страдаш от хранително разстройство не е лесен. Той е много, много дълъг. Да приемеш всичко, което е минало и всичко, което следва, което трябва да направиш сега-дължиш го на себе си. Вижте колко интересно е съзнанието - осъзнаваш в един миг, че до сега си живял в лъжа и теориите ти не струват. Прилагаш върху себе си някакви измислени лишения, а на всички хора щом поискат мнението ти им казваш истински здравословните неща и вярваш в тях! Защо не им вярваш, когато си сам? Колко много си причинил на близките си, и на себе си. Нали разбирате, как се признава това? Работата ми е свързана с това да вдъхновявам хората да водят здравословен начин на живот, НИКОГА да не изпадат в крайности, е била моя философия от самото начало. И в един момент, този, който учи, се оказва, че сам не може да приложи знанията си. Психолозите твърдят, че осъзнаването на проблема, е най-голямата стъпка към решението. При мен тази стъпка беше скок, беше яма, която трябва да прескачам  доста дълго време. Всеки ден се страхувах какво ще стане с мен сега, с ролята, с която са свикнали да ме приемат всички. Страхувах се, че съзнанието ми ще ме осъди и ще реши, че и всички други ще го направят. Страхувах се да си призная, че аз, човекът, който се грижи за здравословния начин на другите и постоянно ги напътства, страда от хранително разстройство, а дори не съм разбрала как съм стигнала до тук. Съзнанието ми не спираше да ме упреква какъв професионалист съм, щом сама не мога да изпълня това, какво очаквам от хората; още повече, завършвах психология. Можете да си представите как след като прозрях какво съм причинила на тялото и психиката си, неосъзната липса на любов, загубих тоталната любов към себе си, осъзнато. 

После самата борба, както с всеки друг проблем, е най-дългият път към планината. Там няма лесно. Там винаги има препъващи камъни, крачки назад, и не за засилка; винаги има кой малко да те бутне обратно с някоя дума или израз, не нарочно, просто съзнанието ти така ги възприема. Всичко е в твоята глава, за Бога. Винаги е било само там! А хората, винаги са ме обичали, и благодарение на тях, днес всичко с мен е наред, почти. :)

При мен е било хранително разстройство, при някой друг човек е друго. От работата ми с хората разбирам, че всеки човек си има своята битка и своите тревоги, и всеки се е вкопчил в нещо, за да отвлече вниманието си. Към всички момичета с хранително разстройство, потърсете вътре в себе си от какво бягате, и го приемете, колкото и да е тъжно, такъв  е животът.  Никой не е казал, че няма да ни се случват лоши неща, щом сме дошли на този свят. Това са само предизвикателства, трудности, с които да се справяме и да постигаме своето личностно израстване.  Ако зависи от вас-променете го, а ако не зависи и не можете, променете гледната си точка. Аз така се спасих.Първо, обикнах всички, около себе си отново, защото вярвах на тях повече от на мен самата,  и после обикнах себе си. Осъзнах, че нося отговорност само за мен  и собствените си мисли и действия. Един ден, преди да осъзная какво преживявам, майка ми, най-близкият човек ми каза: "Какво се случи с теб, ти беше толкова усмихнато дете, къде е твоята усмивка сега..." Тогава си обещах, че искам да върна усмивката си, не само докато тренирам, а винаги! И така и стана! 

Моят път беше много дълъг и продължава всеки ден. Не спирам да си напомянм, че имам причини да обичам живота и движението. Започнах да се наслаждавам на вкусната храна и срещите с приятели. Да благодаря всеки ден на всичко, което имам, на близките ми хора, на любимия човек, на себе си и на живота, че ме подложи на това, и знам, че уроците сега започват. Днес нямаше да мога да откривам в очите на всеки, който ми се е доверил, онези неща, които не казва на глас, но търси подкрепа! И най-голям смисъл ще има това, ако и вие също успеете да се справите, щом припознаете себе си в моята история! 

Никога не се излекуваш изцяло от хранително разстройство или от другите състояния.Върхът на планината не е един, има още нагоре. Онези дяволити мисли понякога надничат зад ъгъла, но пък ти вече ги познаваш и знаеш какво да правиш. Или пък, ако те обземат малко повече, това е само знак, че си се увлякъл и мозъкът ти иска да ти "замаже очите". Случва се друго, кое е то, от какво се опитва да те откъсне съзнанието ти? Бъди нащрек, защото това са само знаци и ти го знаеш. 

Защото сигурна съм, че е трудно да осъзнаеш какво се случва вътре в теб, но пък след това е още по-трудно е да приемеш как си живял до сега... И като осъзнаеш колко грешки си допуснал във възприятията си за света, ти остава само да си простиш, да си обещаеш, че никога повече няма да бъдеш роб на собствените си мисли и да се освободиш; да си дадеш втори шанс, защото... праведните нямат нужда от прошка! А ти си човек и си създаден на летиш свободно, в мислите си и в живота! 

                                                                                                                          М.Б.

Трансформирай ума и тялото си 💗